Много е интересно това усещане. Малко е тягостно и тъжно на моменти и в същото време много мило.
Примерно когато някой ти подари нещо или направи нещо за теб. И когато знаеш че е сторено с много любов, желание и старание. Не е нужно да е нещо голямо и много ценно! Обикновено е точно обратното. Понякога постигнато с много труд, дори и с лишение. Понякога е малко недодялано, буди смях дори, малко прокъсано и старо. Смачкано илиувяхнало. Но ти става невероятно мило и топло на душата! Пропито е с много любов! Пазиш си нещото, къташ го, радваш му се… Буди едно такова много особено чувство… Някак си много изпълващо и силно…
…И понякога се случва непоправимото… Губиш нещото по някакъв начин! И ти става толкова криво и тъжно! Даже малко виновно! Все едно си изгубил късче от любовта на човека, от когото си го получил. Много странно чувство! Понякога дори ме е разплаквало. И те натъжава много! Не толкова, защото си изгубил нещото, а по-скоро защото имаш чувството, че си предал човека, че не си оценил подобаващо жеста…
9 Отговори so far ↓
keklanka // понеделник, 16 юни, 2008 at 06:48
О, да… прекрасно те разбирам.. едно време имах един бодил с големи шипове, от онези сортове акации… Сашето ми го беше подарил от една от разходките ни из платото, покатери се и ми го взе.. а аз дори не го исках толкова много този бодил.. но си го пазих около две години… и си ми беше скъп… докато сестра ми не дойде да живее за малко с мен и не му счупи един шип.. много добре знаеше, че ми е подарък.. но това не я спря.. нямало с какво да си раздели слепнатите мигли от спиралата. Е. много ме заболя.. не заради сестра ми, а заради другото.. та тук отварям и еднна друга тема.. а какво всъщност означават нашите чувства за другите и колко често за теб едно нещо е важно, но в очите на друг.. в моя случай не можах да се ядосам на сестра ми.. заболя ме именно по начинът, който ти си описала. Все още си пазя такива спомени.
вили // понеделник, 16 юни, 2008 at 16:25
Не защото “си предал човека, че не си оценил подобаващо жеста”, а защото емоционално е обвързано с теб и те яд, яд, че не може да се възстанови спомена , уви. Още помня как брат ми ми изхвърли една кукличка-любима през терасата( преди 30 год) и помня колко съм плакала за любимия подарък. И сега го усещам това чувство на изгубено съкровище.
vilford // вторник, 17 юни, 2008 at 01:09
Да, това чувство – сладко и малко горчиво. Като в “Даровете на влъхвите” на О’Хенри. Винаги ми е било интересно, колко са важни дребните детайли в тези моменти.
Когато за пръв път мъжа ми ми донесе закуска в леглото, бе използвал тава вместо поднос. Но пък не беше забравил да сложи и цвете (в чаша). Беше толкова отдавна, но продължавам да изпадам в глупаво умиление при спомена. Трябва да се опитвам да си го спомням като съм му ядосана…
Svetlina // вторник, 17 юни, 2008 at 14:08
Мъжа – да ми се даде назаем!
Разказът – за гребена и часовника ли?
Авторката – какво пак затри? Ако е албумчето за бебо, може и да те убия!
vilford // вторник, 17 юни, 2008 at 14:20
Мъжа – добре. Но върви с екстри – ще иска да ти оправи всички зъби. Няма “не искам”.
Разказът – същия. След “Вожда на червенокожите” този ми е любим.
Авторката – дано не е албума.
Svetlina // вторник, 17 юни, 2008 at 14:47
Ооооооооо, много щастлив ще го направя даже:
1) много обичам зъболекарския стол! МНОГО!
2) имам дупка, която трябва да бъде напълнена с мост
Мицева // вторник, 17 юни, 2008 at 14:47
Не е албума, но и неговия ред ще дойде!
Всъщност тоя път нищо не съм затрила, но принципно доста неща затривам и после искам да се изям от яд.
Svetlina // вторник, 17 юни, 2008 at 14:55
И млечни зъби имам още
Диана // вторник, 17 юни, 2008 at 15:01
Аз тука само ще се усмихна!
Не за друго, ами вече почнах да прежалвам лесно нещата, които затривам (за вещи става въпрос), понеже у нас се натрупаха много и всичките с голяма сантиментална стойност, та не мога да ги изхвърля!
За всяка (абсолютно всяка) играчица на Давид помнех кой му я е подарил и при какви обстоятелства. Първите му дрешки, първото дънково якенце, първите ботушки – не исках да ги давам на никого. (иначе ние си даваме умалелите дрешки – кой на когото може). Ако знаете колко неща пазя у нас – не е истина! И бебешките са само част от тях…