Докато един месец бях на гости при баща си имах безценната възможност да наблюдавам отношенията дете-родител отстрани. Аз останах извън играта, защото общо взето или спях или се занимавах с малкия, та не успях да стана обект на… това (незнам и аз как да го нарека). Но брат ми обра парсата с пълна сила!
Няма да коментирам това, че обикновено между децата и родителите има пълна липса на комуникация. Но осъзнах нещо друго. Става въпрс за грижата!
Обикновено родителите искат децата им да са добре, да са нахранени, облечени, да получат добро образование (каквото и точно да значи това), общо взето да им уредят живота за да са щастливи децата им! Но някак си между всички тия неща пропускат, да разберат, че да проявиш разбиране към детето си също е грижа! Даже си мисля, че това е основна грижа!
Осъзнах, че именно това ми е липсвало в живота ми – разбиране от страна на семейството ми. От неща като “Не искам да уча математика, не я разбирам и не я умея!”, до “Не ми слагай толкова храна за изпът, няма да я изям!”.
Много се гневих, как всъщност баща ми непрекъснато обиждаше брат ми с неразбирането си. Брат ми не е от най-силните ученици, общо взето средни оценки. Но определено е умно дете и аз много му се радвам, че е намерил неща, които да умее и да са му интересни и да ги върши. Учи в строителен техникум и си харесва специалността. Определено го бива, макар и да получава средни оценки по доста предмети, та понякога дори и двойки. Ама какво от това, аз съм уверена в способностите му и съм сигурна, че когато момента настъпи той ще се реализира отлично, когато дойде време за това. Миналото лято спечели проект за някаква иновационна сграда…
Също така от година и нещо свири на китара. Е не е някой велик китарист и музикален гений (поне за сега), но съм много доволна, от това което е постигнал за толкова кратко време!
Има си група. Свирят пънк. Не ми е по вкуса, но пък нали на него му харесва и е доволен от това което прави?! Полека лека, ако имат желание и са достатъчно нахъсани, може би ще се реализират! Тия неща не стават за ден или два…
Баща ми непрекъснато му парвеше неадекватни забележки, каква била то тая тяхна музика, ама то само пет едни и същи ноти свирел, не го бивало, не знам си какво… нито веднъж не го похвали за добра оценка, но непрекъснато му натяква за лошите… Аз “браво!” за нещо, с което се е справил не съм чула!
Не перкъснато му пави забележки закакво ли не. Ама какъв мъж бил той, че се държи еди как си и не знам си още какво…
За тоя един месец нито, ама нито веднъж не прояви и грам разбиране! След като едния ден за ноща брат ми беше спал само 3 часа, но все пак стана сутринта и помогна на татко за нещо, а през деня почти не е спал, баща ми на другия ден го оплю жестоко как можело да спи до обед! (не че особено му пречеше на баща ми че спи до обед, нито пък имаше нещо за правене брат ми, та да не спи колкото си иска)
И виждах колко е разочарован брат ми от това отношение! И колко му е тъжно. И как полека-лека се отдалечава от родителските тела. А той винаги е бил много любвеобилен и привързан… Винаги много е държал и на майка ми и на баща ми, въпреки всичко, което са ни причинили и продължават да нипричиняват…
Та такива ти ми работи! Мога да дам сигурно милион примери! Не само с брат ми, но и с мен самата! Дано аз да провявяма разбиране, когато му дойде времето… че иначе страшно…
9 Отговори so far ↓
keklanka // понеделник, 8 септември, 2008 at 21:54
Пубертетът.. времето когато лека полека разбирането си ходи от едната стръна и търпението също от другата. Честно казано и мен някак ме е страх да не сбъркам в този период. Като си дете и не те разбират тебе те боли, но ти продължаваш да опитваш и да си търпелив с родителите си.. сякаш са те децата. Те дори и да не те разбират, тебе те боли.. но с времето, когато ти самият порастваш често преставаш да си така търпелив и всичката тази болка идва в повече. И тогава идва отчуждението. Та такива ми ти житейски работи..
Svetlina // понеделник, 8 септември, 2008 at 22:49
Има тука май и някаква грижа за запазването на статуквото – родителското тяло се притеснява, че нещо може да орони позицията му и само почва да си я оронва, чрез смешни действия.
Всичко идва от бъбреците, нали знаеш
Хората трябва да чувстват, не да мислят, това ни е работата, това ни различава от другите животински видове. А как се плашим от чувствата си… и как прекаляваме с мисленето… Жал ми е и за двамата мъже у вас. Малкия обаче го пращай насам – аз съм душа човек, все ще намуря място за сънливото момченце…
Niili // понеделник, 8 септември, 2008 at 23:51
яни, мисля си, че ние в ролите си на родители трябва да прекратим тази порочна практика на неразбиране и нечувстване… мисля си, че само в нас е силата да не допуснем грешките, които родителите ни са допуснали спрямо нас, така, че да можем да възпитаме свестни, самоуверени и достойни хора. не се ядосвай на родителите си – може би точно техните грешки са те направили такава, каквато си, а ибрат си не го мисли толкова – със сигурност разбиране не му липсва със сетричка като теб.
нацелувай малкия пъпеш от мен!
Мицева // понеделник, 8 септември, 2008 at 23:58
Ех, Нийли и аз се надявам да разкъсаме този ужасен порочен кръг. Отдавна съм спряла да им се ядосвам. Техните проблеми престанаха да ме интересуват и общо взето отношенията ни са в рамките на необходимия минимум. Брат ми също ще се оправи надявам се. Тоя път реших да го ползвам за илюстрация, пък и да си го похваля. Защото много му се радвам, как израстна като буренче въпреки всичко!
Цункай и твоинкия! И прати някоя снимка на скайпа да му се порадвам!
deni4ero // вторник, 9 септември, 2008 at 01:07
аз мисля, че това е начинът на възпитание на това поколение, макар че има и изключения – единици са, но ги има. А, дай Боже, ние да сме по-чувствителни към това нещо – разбиране и откликване на нуждите на нашите деца, за да няма след 20-30 години да има същите вопли като нашите сега
вили // вторник, 9 септември, 2008 at 23:41
За съжаление и ние повтаряме грешките на родителите си. И мисля, че е съвсем нормално. Отстрани нещата изглеждат по един начин, но като се сблъскаш отблизо се оказва, че уви не винаги реагираме както би трябвало и май сме като родителите си. Животът явно си прави шеги с нас и се оказваме копия на тези, които не искаме да приличаме.Възхищавам се на хората, които остават спокойни и внимателни с децата си, особенно в трудните години на пуберитета, но аз понякога изпадам в ужас отт глупостите, които се мислят и вършат от дъщеря ми. Дай ми търпение, о боже, само още 2-3 години!
Мицева // сряда, 10 септември, 2008 at 00:19
Всъщност пубертета е последната, фаталната стъпка! Но всичко започва, много, много преди това… Още когато бебечето плаче, защото му се спи, а някой му дава вода, защото когато устата му е пълна с нещо не реве…
Такива ти ми работи…
simplyblue // сряда, 10 септември, 2008 at 08:50
уф
сигурна съм, че няма да повтаряме грешките на родителите си или поне повечето, тези които са ни направили силно впечатление… но почти е сигурно, че ще допускаме други
но дано всичко е в разумни граници, здравата връзка между дете и родител е много, много важна
Мицева // сряда, 10 септември, 2008 at 13:15
Никой не оспорва относно грешките! Грешки ще се парвят винаги, дали ще са си наши собствени, дали ще повтаряме чужди, няма особено значение. Важен е крайния резултат, като целта е едни нормални човешки отношения, въпреки допуснатите грешки!